Кибела Литера

"Ноти , букви ... за приятелите"
Потребителски аватар
MishoM
генерал
генерал
Мнения: 1173
Регистриран на: пет май 23, 2008 11:54 pm
Град: София
Кара: Peugeot 406 седан, 2.0 HDI 80 kw 2004
Has thanked: 1135 times
Been thanked: 642 times

Re: Кибела Литера

Мнениеот MishoM » вт окт 23, 2018 12:56 am

ЛЮБОВ
Валери Петров

В този бар бяха седнали вчера те
и днес в него пак гледам ги двамата:
а отвъд шейсетте кавалерът е,
и кажи-речи бабичка - дамата.

И навярно вината в коняка е
или в нежния звук на пианото,
но те чувстват се другаде някъде
и той с длан й погалва коляното.

А това не убягва от погледа
на момчетата с дънки във ъгъла
и тя бързо оправя си роклята,
но не ги е, не ги е излъгала.

И те тъй откровено кикотят се,
тъй на място от смях не се свъртат те,
че аз казвам им: - Ех, слепи котенца,
някой ден вий ще бъдете "дъртите"

и тогава - мен, стареца, слушайте -
фантастичен късмет ще извадите,
ако в тяхната възраст заслужите
като тях да разсмивате младите!

Потребителски аватар
NVG
ЧЛЕН НА КЛУБА
ЧЛЕН НА КЛУБА
Мнения: 12501
Регистриран на: нед окт 05, 2008 11:01 am
Град: София
Кара: Peugeot 307 2.0 HDI 136+ 2006, Diamant Elan 28" 2007, KIA Sportage 2.0i CVVT 142 4x4 Aktive 2006
Has thanked: 4499 times
Been thanked: 5860 times

Re: Кибела Литера

Мнениеот NVG » вт окт 23, 2018 1:37 am

Като знам как благият му глас би го прочел ....
Как се сети Милен. :bravo:
И Я НЕ ЗНАМ, АМА ДА КАЖЕМ! ДА ДОЧЕКАШ И ДА ВИДИШ! НЕ ЗНАМ КАК Е, АМА И ТАКА НЕ Е!
ИКОНОМИЯТА - МАЙКА НА МИЗЕРИЯТА
Изображение

Потребителски аватар
MishoM
генерал
генерал
Мнения: 1173
Регистриран на: пет май 23, 2008 11:54 pm
Град: София
Кара: Peugeot 406 седан, 2.0 HDI 80 kw 2004
Has thanked: 1135 times
Been thanked: 642 times

Re: Кибела Литера

Мнениеот MishoM » вт окт 23, 2018 10:40 pm

Тия дни имам личен повод, Нилс, та покрай него. :)
За благия глас - за съжаление вече го няма, но пък да не забравяме, че доживя до 94 и пишеше почти до смъртта си. :ibree: На поклонението преди четири години (кога минаха?!) в Народния театър заведох и "личния повод" - опашката от чакащи подминаваше фонтаните и доста постояхме на слънце, но си заслужаваше.

В тази връзка нещо от отишлия си твърде рано Добромир Тонев:


На какво се учудвам, не зная -
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.

Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.

Потребителски аватар
NVG
ЧЛЕН НА КЛУБА
ЧЛЕН НА КЛУБА
Мнения: 12501
Регистриран на: нед окт 05, 2008 11:01 am
Град: София
Кара: Peugeot 307 2.0 HDI 136+ 2006, Diamant Elan 28" 2007, KIA Sportage 2.0i CVVT 142 4x4 Aktive 2006
Has thanked: 4499 times
Been thanked: 5860 times

Re: Кибела Литера

Мнениеот NVG » вт окт 23, 2018 11:24 pm

Приятелю драги, макар да съзнаваме разликите си в мисленето с теб двоица по други причини. Радвам се, че поне в тази тема усещаме взаимно смисълът и ядливото в словото на авторите. Няма ги отдавна писачите-колеги тук. А някои от тях си струваха четмото. Нещата за мое и твое съжаление следват нормалния си ход. Така е и ще продължи, ще прогресира.
Във връзка с по-горе Валери Петров: Не парадирам с мъдрост, но не е случайна репликата в моя подпис - " ДА ДОЧЕКАШ И ДА ВИДИШ!" Взета е регионално и родствено по раскази на мама. Автор е нейната баба Стойна. Поводът ... поводът е моята баба Б.П. в младите и години. Младият човек трудно вдява съветите на възрастните. Трудно се доверява на споделени неписани истини. После ги осъзнава. После, когато понякога е малко късно. Често пъти и много, фатално късно.
Милен, бъди здрав!
И Я НЕ ЗНАМ, АМА ДА КАЖЕМ! ДА ДОЧЕКАШ И ДА ВИДИШ! НЕ ЗНАМ КАК Е, АМА И ТАКА НЕ Е!
ИКОНОМИЯТА - МАЙКА НА МИЗЕРИЯТА
Изображение

Потребителски аватар
MishoM
генерал
генерал
Мнения: 1173
Регистриран на: пет май 23, 2008 11:54 pm
Град: София
Кара: Peugeot 406 седан, 2.0 HDI 80 kw 2004
Has thanked: 1135 times
Been thanked: 642 times

Re: Кибела Литера

Мнениеот MishoM » чет ное 22, 2018 10:15 pm

Нещо във връзка и с материала, който пуснах вчера в темата за образованието:



ДИПЛОМИРАНИТЕ
Иван Вазов


Non, d’aucune chevalerie
Je n’ai le brevet sur velin.
Je ne sais qu’aimer ma patrie,
Je suis vilain et tres vilain.
Beranger


Да, господа, така, невежествен съм аз!
Не съм достоен, знам, да бъда между вас.
Злочест съм аз, уви, че в мойта младост трома
кат вази не грабнах поне една диплома,
за да блеща всегда с таз книга-талисман,
що ректор някой си небрежно ми надраска,
и с нея да вървя надменен, горд, засмян,
и да ми служи тя за було и за маска
на всичко, всичко, що бездарно, тъмно, зло,
природата тури под моето чело
и кат разковник скъп към щастье да ме води
през всичките врати и служби, и доходи.
Наистина, простак, невежествен съм аз,
не съм прахосал част от мойта пролет тъмна
да свърша някой курс и някой още клас,
да мога по-подир със право аз да гръмна:
"Коленичете вси, и малък, и голям!
При вас спасител същ и гений днес довтаса!
Аз чел сам Блунчли; Фохт и Кант и - Дарвин сам
в главата ми стоят; другар ми е Бентам,
учил съм даже таблиците на Лапласа!"

О, не, не съм учен и в ваший горд разряд,
кат мен невежа път не може си пробие,
туй казвах си го аз, казахте го и вие.
Аз прост съм человек и сам съм виноват!
Кат вази не успях, завършил факултетя,
кат бомба таз страна да стрелна, да връхлетя
и от обскурна твар - без подвизи, без труд,
богат да стана в три дни - във четире - прочут!
(Страната туй дължи на мойта свяст висока);
и по каприза свой съдбата й безока
да поведа без страх в каквато щъ посока.

Аз нямам право днес кат вас да съм хлевуст.
Оскъден съм сега от знания дълбоки,
на книгите не знам названйята изуст,
за слава нямам аз претенции високи.

Аз бедно съм дете на естеството днес,
кумирът ми е друг, не ваший интерес.
Аз малко се учих и малко ази чина.
Не съм донесъл плод от никоя чужбина.
Под тоя небосвод родих се и раснах
и само тоз въздух отечествен дишах,
и - саморасляк див - на тая почва дива
намирах си храна и пиях струя жива.
Навикнах йоще млад да вярвам в честността,
да мисля, че у нас към ближний любовта,
съзнаньето в дълга, полетът към зората,
към правдата света, към зракът, към борбата
готовността за все: за жъртви, за беди,
когато се касай за работи свети -
неща, излишни вам и много редки тука -
за мене са поне най-красната наука!

Таз книга четох аз. Не мога като вас
с загадъчен диплом звездите днес да свалям
и с гръмки имена аз мойто да разфалям,
да казвам, що знам аз, а не какво съм аз.

А имам йоще таз наивност във светът
да мисля, че сърцето тряба при умът,
че нашият кумир не състои в златото,
че можем, ако щем, и без скрепен диплом
да бъдеме добри и честни мълчишком.
Доброто аз не правя, но верувам в доброто.
Далеч е идеалът, но аз го гоня пак.
Аз слаб съм и неук, но пак се сещам як
и трудя се безспир на всякой, който чува
и търси красното с приветливо лице,
туй слово да предам, що в моето сърце
природата го вдъхва и господ го диктува.

Така е, господа. Блестещият диплом
не може днес да е, по моя разум хром,
мерило и аршин на нашата полезност
и несъмненен знак за несъмнена честност.
Примери мога да, и не един, не два,
че без диплом гръмлив, без шум и без слова
мнозина братя вън от учената класа
и без да са поне слушали за Лапласа,
умяха с своя труд, заслуги и талент
да си въздигнат в нас нетленен монумент.
И тоз хартиен къс, челото ви що киче,
не може ви преда сан по-друг, по-висок
и на забвеньето от червяка жесток
не може ви спаси във гроба ви дълбок.
Защото изворът на всякое величье
във дарбата стои, не в външното отличье
и славните мечти в сърцето ни цъфтят,
и само оттам могат високо да летят.
И Левски беше прост. Черковният канон
бе всичкият му курс. А вижте как грей он?
И Ботев, тоз герой, тоз мрачния певец,
и без диплом умря в Балкана кат борец.

Потребителски аватар
MishoM
генерал
генерал
Мнения: 1173
Регистриран на: пет май 23, 2008 11:54 pm
Град: София
Кара: Peugeot 406 седан, 2.0 HDI 80 kw 2004
Has thanked: 1135 times
Been thanked: 642 times

Re: Кибела Литера

Мнениеот MishoM » нед дек 09, 2018 12:58 am

Студентският празник като повод за спомени и размисъл на бившите студенти: :)


ТАКА ВЕДНЪЖ ВЪВ СНЕЖНАТА АЛЕЯ...
Валери Петров

Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той“ беше минал с „нея“.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия й сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвувайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукването на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата й клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия й дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори.
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса…

Потребителски аватар
MishoM
генерал
генерал
Мнения: 1173
Регистриран на: пет май 23, 2008 11:54 pm
Град: София
Кара: Peugeot 406 седан, 2.0 HDI 80 kw 2004
Has thanked: 1135 times
Been thanked: 642 times

Re: Кибела Литера

Мнениеот MishoM » съб дек 15, 2018 2:12 am

Из ЛИНИЯ 348*
Калин Донков


...
Бедността на детството ми не приличаше на днешната. Затягахме коланите, носехме кръпки по лактите, но се прехранвахме прилично и нищо не стъпваше по самочувствието ни. Онова бе някаква опитомена бедност, която не теглеше към дъното. Училището ни бе същото като на заможните, изстраданата максима на онова общество: „Който се учи, той ще сполучи”, действаше безотказно. По странен начин недоимъкът, свързването на двата края не съсипваха честолюбието ни, наслаждавахме се и на чувството за превъзходство, когато имахме причина за това. Да, бяхме бедни, но залягахме и знаехме, че повече няма да бъдем. Нямахме съзнание за безизходица. Другарите ми – и те като мен, деца на чиновници, на магазинери, на тъкачки и готвачки – кой какъвто искаше да стане, станаха.
И още нещо: онази бедност не изяждаше ценностите
Хората не губеха съвестта си, щедростта си, справедливостта си. Немалко между тях се издигаха до признати авторитети в тогавашната човешка общност. Изрази като „горда бедност”, „достойна бедност” тогава не звучаха като „дървено желязо”, в тях имаше истина и тежест. Бедните слоеве притежаваха същата нравствена система, както и състоятелните, в известен смисъл и по-крайна, по-изчистена, по-строга. От години не съм чувал разпространеното някога заявление: „Ние за едната чест живеем”. Бедността не посягаше на честта. Даже мисля, че по странен начин я втвърдяваше в нас, в нашите семейства. Нейният кодекс помагаше на хората да устояват, да вървят напред.
Две-три по-задоволени, по-благополучни десетилетия, които последваха, позволиха на този кодекс да изветрее, да се разнесе в пространството. И когато бедността се завърна, народът я посрещна беззащитен, без самообладание и твърдост, нравствено подкопан и обезверен. Паниката от материалното пропадане, страхът от глад и немотия направиха с хиляди българи онова, което нито епидемия, нито напаст божия можеха да им сторят.
Синовете на светкавично обеднели семейства се вляха в подземния свят
Дъщерите им излязоха на тротоара. Цели маси народ убедено решиха, че гладът е законна причина да крадат. Други, по-кротки, нерешителни, а защо не и просто морални, зачакаха да умрат. Вместо да се съпротивляват на бедността, два милиона просто избягаха от нея. Един поет писа, че ако българите в чужбина се хванат на хоро, това хоро сигурно ще обвие земята по екватора.
Едва сега разбрах напълно думите: „Бедността не е порок, но затова пък какво е свинство!”. Те днес се приписват на различни руски писатели, все класици. ... Лошото е, че изречението вече покрива новата българска бедност – онова състояние на безнадеждност, когато човекът се буди с тежката грижа на оцеляването. Както някога пещерният ни прадед и той цял ден мисли как да се нахрани. Прекарва безкрайни минути пред щандове, сергии и витрини. Повечето от тези минути са посветени на съзерцание. Гледа лакомства и плодове и се опитва да си припомни вкуса им – ако ги е опитвал. Или да си го представи – ако не е. Накрая плаща едно кисело мляко и позорния си къшей. И още нещо, също тъй незначително, ако има още нещо: виждал съм го да брои шепа стотинки в трепереща шепа, да бърка и да започва отначало. И да се смалява под възмущението на опашката и на продавачката. Това е той: безработен, пенсионер, служител в издъхваща фирма или просто жертва на работодател садист. Не е приемник на бедния българин от миналия век. Пред него бедността е затворила много повече врати, унижението се стоварва много по-тежко, модерното време е заключено за него. ... 
Поправка: това не е бедността
Трябва да се оправи статистиката. Линията на бедността е 348 лв. Но под нея не е бедността, а мизерията, умирачката. Кошмарният свят на нищетата, в който недостъпни стават лекарствата, отоплението, облеклото, пътуването, даже сиромашките празници, най-скромната културна среда. Милиони живеят значително под това число. Това е сутеренът на действителността. Щях да напиша „на живота”, но навреме се опомних: не е част от живота този сутерен. Нещо различно е той, нещо незаслужено и жестоко. Дори смъртта не е по кесията на тези хора.
348...
Едва над тази линия започва бедността. И плавно расте към нас. Никой не казва докъде стига тя...

________________________
*Напомня номер на автобусна линия, но в градската мрежа такава линия няма. Това е линията на бедността. Не продават билети за нея. И все пак, вземеш ли веднъж тази линия, понякога цял живот не можеш да слезеш.

Потребителски аватар
MishoM
генерал
генерал
Мнения: 1173
Регистриран на: пет май 23, 2008 11:54 pm
Град: София
Кара: Peugeot 406 седан, 2.0 HDI 80 kw 2004
Has thanked: 1135 times
Been thanked: 642 times

Re: Кибела Литера

Мнениеот MishoM » пон дек 24, 2018 10:59 pm


Потребителски аватар
MishoM
генерал
генерал
Мнения: 1173
Регистриран на: пет май 23, 2008 11:54 pm
Град: София
Кара: Peugeot 406 седан, 2.0 HDI 80 kw 2004
Has thanked: 1135 times
Been thanked: 642 times

Re: Кибела Литера

Мнениеот MishoM » съб яну 05, 2019 10:42 pm

Понеже на днешния ден се навършват 39 години от смъртта на Георги Стоянов Георгиев, да си припомним нещо, написано през 2006 г.:

БЪЛГАРИН ОТ КАРИЕРАТА
Калин Донков


и още нещо от 2019 г.:

ЩАСТИЕТО. ДВЕ РЕЦЕПТИ
Калин Донков

Потребителски аватар
MishoM
генерал
генерал
Мнения: 1173
Регистриран на: пет май 23, 2008 11:54 pm
Град: София
Кара: Peugeot 406 седан, 2.0 HDI 80 kw 2004
Has thanked: 1135 times
Been thanked: 642 times

Re: Кибела Литера

Мнениеот MishoM » пон яну 07, 2019 1:00 am

Във връзка с Богоявление/Йордановден нещо от класика на българската литература Йордан Йовков:


БОРБА ДО СМЪРТ

След Богоявление хвана тежка зима. Нощем, под бледните лъчи на месеца, снегът блещеше като стъклен. Или небето потьмняваше пак и започваше да вали сух ситен сняг, който сякаш не падаше на земята, а само се въртеше във въздуха. Мъртва и глуха изглеждаше бялата равнина, като пустиня. И ето сред вятъра и виелицата се дочуваше проточен вълчи вой, самотен, плачлив, страшен. Тоя вой се издигаше, проечаваше могъщо и кръвожадно и изведнаж секваше. Тогаз, след късо мълчание, колкото да дойдат на себе си, захващаха да лаят кучетата, но повече виеха, отколкото да лаят, както правят всякога, когато усетят гад.
По стъпките, които беше оставил на снега, по гласа и големия страх у кучетата, можеше да се заключи, че вълкът не е от обикновените, а ще е някой много голям.
- Дошел е на вълците царя им, ей! - казваше Петър овчарят. - Видях му стъпките - колкото ръката ми са, като стъпките на даначе. Аз ще река, че е някой единак.
- Какво е туй единак? - питаше Васил, който не разбираше от вълци, пък и много не се безпокоеше.
- Единак ли? Единак е... кога вълчицата роди, да речем, три-четири вълчета, измрат другите, а остане само едно. Тогаз туй вълче суче всичкото мляко на майка си, та става много голямо. Такъв вълк и като порасне, все самичък ходи и, дето се казва, сам си върши работата. Лоша гад! Проклета гад! - стисна зъби Петър и погледна към заснеженото поле. - Ама да ти кажа ли, Василе, нямам страх, Анадолеца ще му доде дохак - прибави Петър ободрен и се позасмя.
Анадолецът, или Пашата, както му казваха още, беше най-хубавото куче на Петра. То беше голямо, черно, с дълга космата опашка и с увиснали уши, каквито са ушите и козината на каракачанското куче. Анадолецът не приличаше на другите кучета. Преди всичко, самият му вървеж беше особен. Обикновено, кучетата, когато са добре разположени, вървят на ситен тръс, с вирната и завъртяна на кравай опашка. Анадолецът крачеше бавно, като мечка, гледаше надолу и от движението при ходенето главата му се поклащаше ту наляво, ту надясно. Погледът му беше самоуверен, горд. Другите кучета често се умилкваха около Петра или си играеха едно с друго и тогаз очите им весело светеха и около раззиналите им уста се явяваха бръчки, тъй че изглеждаше, като да се смеят. Анадолецът се държеше настрана, нежности не знаеше, беше сериозен и недостъпен.
Още през деня, когато подухването на вятъра донесеше до обонянието им миризмата на вълк, кучетата скачаха като ужилени и започваха да лаят. Анадолецът много не се тревожеше и както си лежеше, подигаше глава, помирисваше въздуха и глухо изръмжаваше - като че се чуваха далечни гръмотевици. След туй той слагаше глава на предните си нозе, но очите му горяха и будно следяха всичко.
Вълкът ви няколко нощи подред, обикаляше, както се вижда, около чифлика, но още не се решаваше да нападне. Въпреки туй Петър се беше приготвил да го посрещне. С червено, изпечено лице, с козявици на колената, с един кожух отдолу и друг отгоре, облечен от глава до крака в кожи и космат, като ескимосец, той поизчисти големия си черногорски револвер, поправи тук-таме и плета, дето беше се смъкнал. Вечер той грижливо прибираше овцете в саята, а сам, от страх да не се посрами на стари години, лягаше на вратата. Анадолецът и другите кучета оставаха отвън агъла.
Снегът си валеше, ситен, тих. Вълкът вече не се чуваше и Петър се поотпусна. Една вечер той излезе да наобиколи около чифлика. Снегът скърцаше под замръзналите му цървули. На едно място той видя, че кобилите от хергелята бяха се събрали накуп и пръхтяха, а едно куче се валяше в снега пред тях и се умилкваше. Петър не обърна внимание, върна се и си легна в саята. Отвън покрай плетищата бяха налягали доста овце, но Петър не ги прибра - нали вълкът не се чуваше вече?
Не беше изкарал един сън, когато овцете се урнаха отгоре му и го събудиха. Той отвори очи и като че се вцепени: един голям вълк със зинала червена уста (стори му се голям като магаре) гонеше овцете из агъла и която стигнеше, оставяше я мъртва на земята. Изпращя плетът, нещо като топка се втурна в агъла и ето вълкът, изправен на задните си крака, стоеше срещу други страшни уста и страшни зъби. Анадолецът беше довтасал. Чуваше се ръмжение, като че се късаха вериги, вълкът и кучето се бореха все тъй прави, все тъй гърди срещу гърди.
Изтракаха челюсти като клещи, вълкът се прехвърли през плета, погнаха го кучетата. Тогаз Петър дойде на себе си, взе да вика и да стреля. Вълкът беше издавил седем овце, изпохапал беше още няколко. Но загубата не беше само тая. Като прегледаха на сутринта хергелята, видяха, че една млада кобила е с разкъсани ноздри, а отзад на хълбока и зееше и друга голяма рана. Тогаз се досетиха и разбраха какво куче беше видял вечерта Петър не беше куче, а вълкът. Вълците си служат с тая хитрост ще легне някой, ще се завъргаля из снега, ще се умилква. И някоя млада кобилка, подтиквана от неотразимо любопитство, ще тръгне да види какво е туй нещо, да го подуши. Тогаз вълкът скача и я хващаза ноздрите. Тъй беше направил и снощният вълк. Освен че е голям и силен, тоя враг изглеждаше да е и хитър.
Отсега нататък надеждите на Петра бяха само на Анадолеца. Той го хранеше добре с просяна каша, хвърляше му хапки хляб, които Анадолецът ловеше с устата си, както децата ловят топка. И драго му беше да го гледа: настръхнал, с щръкнала гъста козина, посипана със сняг, със запалени очи, като въглени. Върви той и се поклаща, горд, гневен, як като лъв. "Дръж се, Паша - викаше му Петър. - Дръж се мъжки!".
В безстрашието си Анадолецът ставаше безразсъден. Една нощ кучетата се разлаяха, Петър излезе навън. Нямаше никакво съмнение - вълкът беше дошел. Изведнаж едно жълто куче се спусна в една посока, след него и другите. А след малко, като стрела, без да издаде звук, се спусна и Анадолецът. От лаенето се виждаше, че кучетата бяха се отдалечили. Изведнаж се чу страшна врява - лай, ръмжение, писък и - всичко утихна. След малко се върна Анадолецът, клекна и взе да ближе раните си. Върнаха се и другите кучета, но жълтото куче го нямаше. Вълците бяха го изяли.
От стъпките, които на другия ден внимателно разгледа, Петър разбра, че тоя път вълците са били много. Един вълк е подмамил кучетата, престорил се е, че бяга, и ги е увлякъл. Другите са ударили тогаз отзад и са ги обградили. Тъй бе разкъсано жълтото куче. Между другите стъпки Петър позна и стъпките на големия вълк. И той е бил тук. "Той е бил командиря им" - мислеше си Петър.
Анадолецът се отърва от тая клопка, отърва и другите кучета. Явно беше как от ден на ден той ставаше по-безстрашен, по-лют. Още веднаж, докато имаше месечина, Петър го видя да се бори с вълка гърди срещу гърди. На два-три пъти те се оставяха и пак се залавяха. Анадолецът вземаше вече връх над вълка.
А зимата продължаваше. Върху стария сняг често преваляваше нов. Всичко живо изгладня и се устреми към селата. Сутрин по пресния сняг личаха дирите на яребици, на зайци, на лисици. А малко по-настрана - из дълбочината на полето - идеше уединената пътека и едрите стъпки на вълка.
Нощите станаха тъмни, падаше и мъгла. Петър прибираше овцете в саята, а сам, както по-рано, лягаше на вратата. Той не виждаше вече вълка, но знаеше, че дохожда чуваше ръмжение, чуваше тракане на зъби, кучетата лаеха като попарени. На другия ден Петър разглеждаше дирите по снега. Той беше доволен, усмихваше се: все по-далеч и по-далеч се местеха дирите на вълка. Зъбите на Анадолеца го караха да се връща и да завива настрана.
- Василе, ношес вълкът пак мина под прозореца ти - казваше весело Петър.
- Мина ли? Аз не съм го усетил.
- Мина, ама към саята не смея да припари. Анадолеца го връща.
Като се върнеше, Петър изнасяще малко хляб на Анадолеца. "Браво, Паша, браво - говореше той и го гледаше възхитен. И в неговите очи кучето му се виждаше страшно: охранено, с широк закръглен гръб, с гневни очи. Едвам поглеждаше Петра, като че не го познаваше. "И то е същи звяр, и то е като вълка" - мислеше си Петър.
Като разбра, че вълкът е вече надвит, на Петра се дощя да го досвърши, да го доунищожи. Той взе да пази нощя с пушка, но вълкът не дохождаше. Нямаше го, когато пазеше, дохождаше, щом се прибереше. Тогава Петър намери стар вълчи капан и го постави на пътя на вълка. Сега вълкът не минаваше вече и покрай прозореца на Василя, а посрещнат от Анадолеца по-далеч, завиваше настрана, тръгваше по една пътека и прескачаше през дълбокия ров, който ограждаше градината. На това място беше сложена вместо мост една дъска, но вълкът не минаваше по нея, а прескачаше от единия бряг на другия. Там, дето винаги бяха се забивали в снега преднита му нозе, Петър постави капана. Той беше завързан с верига за железен кол, прикрит беше добре.
Тая нощ, като за проклетия, Петър спа дълбоко. Чу на два-три пъти в съня си ръмжение, каза си дори:" Много дълго се борят", но не стана. Когато взе да се развиделява, отърча при рова. И остана като гръмнат: не вълк беше се хванал в капана, а Анадолецът. И беше мъртъв, вкочанен. На гърлото му имаше голяма рана, като че беше заклан. От кръвта му снегът беше начервен.
Петър разбра какво беше станало: кучето и вълкът бяха се давкали и късали цяла нощ. Друга кървава диря се виждаше по снега и отвеждаше към полето. Петър я проследи, направи две-три крачки и подигна очи: в дрезгавината, не твърде далеч, той забеляза вълка. Той не бягаше, не вървеше, а едвам се влачеше. Направеше една-две крачки и падаше, опитваше се да стане и пак се поваляше. И той губеше последните си сили, и неговата кръв изтичаше...
Изумен от туй, което виждаше, Петър забърза към чифлика, за да обади на Василя. Ситният сняг валеше пред него във въздуха, удряше го по лицето, влизаше в очите му.

Потребителски аватар
MishoM
генерал
генерал
Мнения: 1173
Регистриран на: пет май 23, 2008 11:54 pm
Град: София
Кара: Peugeot 406 седан, 2.0 HDI 80 kw 2004
Has thanked: 1135 times
Been thanked: 642 times

Re: Кибела Литера

Мнениеот MishoM » пон яну 07, 2019 1:46 am

А сега и нещо във връзка с годишнината от рождението на Христо Ботев (06.01.1848 г):


ВЕЛИКАТА МИСЪЛ
Иван Вазов

Тя дълго губи се, блуждае,
нечувана в света се скита,
кога, отде, защо дошла е -
не знае никой и не пита.

Не стряска тя добрите люди,
тя нищо няма за вниманье.
Във никой ум въпрос не буди
за свойто тайнствено призванье.

Минуват месеци, години,
столетия минуват даже,
тя мерне се и пак замине,
и пак изново се покаже.

Нарядко някой взре се в нея,
помисли, махне и минува,
друг дигне я, и пак пилей я,
кат дрипа стара, що не струва.

Друг тури я на лира - всуе!
Той сам я още слабо сфаща;
друг сфане я, но кой го чуе?
Той нийде отзив не посряща.

При все това, узрява векът,
тя стряска вече умовете,
и само няма человекът,
могъщий дар в когото свети.

Но дойде гений - разбере я,
и сгрей я, и живот й вдъхне,
вселената разклати с нея
и нов пожар в сърцата пъхне.

И всякой вика: - "Мисъл нова!
Велика мисъл, гениална!"
И почвата е, виж, готова
за работата колосална.

И целий свят сдобива вяра
в съдби по-светли, непознати
и вчерашната дрипа стара
извършва мирови преврати.


Върни се в “Изкуства”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 0 госта